Из цикъла ДУШАТА  НА  ЛЕСА

Монологът  на  последният
    Аз съм последен – да! От милионите мои събратя, които загръщаха някога тази пустош пред очите ви – аз съм последният. Брадвата ме пощади защото съм крив. Ветровете ме подминават защото съм уродлив. Така успях да надживея всички, за да свидетелствам, че тук, по тия съсипища и голи ридове, имаше някога гора ...
    Когато бях малко борче, не я виждах, не знаех колко голяма е тя. Виждах край себе си дънери, корени и стебла. Синьо ли е, сиво ли е небето, аз само гадаех. Небе за мене бяха по високите клони и стебла, които прецеждаха едва-едвам светлината и дъжда.
    Вятърът? Вятърът съвсем не усещах. Слушах го само, като се разбиваше о старите дървета, как фучеше и свистеше, без нищо да им стори.
    ...
    Колко мъки ми причини тая кривина! Очите ми сълзяха и ден и нощ. Не знаех, че тъкмо тя някога ще ме спаси ... Ако е спасение да останеш едничък и – сам!
    Едничък и сам! ... Да знаех какво значи това, щях д се радвам, много да се радвам на моите братя, братовчеди и съседи. Между тях имаше и една белокора ела, която ме докосваше с клони, сякаш искаше да се хванем, но аз и се сърдех, защото беше по-стройна и по-красива. Накъдето и да се обърнех, виждах все кафяви борови стъбла и между тях една бреза. ... Колко сме въздишали и мечтали за такива червени листа! И за гнезда, защото в нея птиците предпочитаха да си правят гнезда. ... Със звуци беше пълна гората.
    ...
    Време на безгрижие – такова беше времето на моята младост, но то свърши най внезапно! ... Видях само как към небето се въздигат бели облаци дим, замириса ми на препържено и горските птици изхвръкнаха с писукане, сърните удариха на бяг, катериците се изпокриха в хралупите.  ... И тогава видях мишки да бъдат редом със змии, лисици със зайци, сърни и вълци – внезапно укротени, победени, ужасени ...
    До моя дънер паднаха две птици с преплетени криле. Тя бяха тъй безпомощни и жалки, че дори небето се смили, задуха насрещен вятър, зароси и това ни спаси ... Сега се подсмивам на тая дума. Та това всъщност не беше никакво спасение!    
    Скоро след туй дойде един брадвар, огледа се, плю си на ръцете и започна да поваля високите и стройни мои братя, братовчеди и съседи. На мене окачи торбата си и затова навярно ме пощади.
    ...
    После ... Човекът пак дойде – веднъж да завлече гредите, а сетне да оре. Мене остави за да има къде да закача торбата си. Дойдоха и други, ораха, сяха пак ораха и пак сяха, но не успяха да вършеят. Склоновете бяха стръмни, дъждовете – буйни. Отвлякоха рохката пръст, защото нямаше ги вече корените да я задържат, и листата, да я покриват и пазят. 
    И тогава настъпи страшна самота ... От хоризонт до хоризонт – нито едно дърво. После – за вятъра. Нямаше ни кой да го препъне, ни кой да го спре. И като нямаше какво да бие, биеше земята, ако могат да се нарекат земя поозъбените скалисти редове, изсушаваше я и я правеше по суха от белите кости на загиналите птици. Дъждове разбира се, валяха както и преди, но това не бяха укротените, напоителни дъждове, които сълзяха през дебелото зелено сито на безбройните иглици, а истински водни камшици, които шибаха пребъхтената земя, изливаха се на мътни вади, потоци и порои заливаха всичко.
    Гдето беше гора, стана пустиня. Трънка няма, за да скрие мишка от очите на орела, затова и мишки няма. И птици няма – затова е глухо и мълчаливо. Само след дъжд се чува клокот на мътни води, грохот на порои и ефимерни реки, но тоя грохот бързо отшумява, за да остане пустинята още по-мъртва и пуста, още по-глуха.
    И слънцето е безжалостно към тая земя – пече и пали. Чак вятърът – злият и студеният, се ужаси, омръзна му да стърже сухите ребра на тая проклета земя и бог знае от къде ми донесе цяла шепа зърна от боров прашец.
    ...
    Моите шишарки бяха много. В тях зрееха стотици, хиляди крилати семена. Клоните им се наведоха, но не се прекършиха, стеблото ми дотежа, но не се преви, защото аз носех в себе си, в сивите люспести пазви на шишарките, една гора ...
    ...
    Рано през пролетта сухият, топлият вятър разтвори люспите на шишарките и оттам покапаха на снега семена безброй. Зачаках да покълнат, но снегът бързо се стопи и ги завлече. Останаха тук и там някои, помъчиха се да забият корени, но опряха в кораво, в скала. Изсъхнаха и те, загинаха – до едно. Нямаше земя!
    ...
    Сега съм вече стар и безплоден! ... И прашец няма. Не носи вятъра. И откъде, когато слънцето изгрява на камък и залязва на скала.
    ...
   
Завоевателят
    Ето как пропъдили габъра от буковата гора.
    ...
    Рекъл царот на буките: „Абе кой ще се наеме да заптиса  насреща оня камънак, да не ми блести в очите?”
    Обадил се правият бук: „Не могу. Стръмно е!”
    Обадил се дебелият бук: „Плитко е!”
    „И аз не се наемам – рекъл белокорестият, - жега е!”
    Тогава се изтъпанчило бучето, мъничкото, и рекло на царот: „Я, че идем. Бори ми се и че идем да се преборим с камъчето, с жегата и стръмното.” И тръгнало. Тогава едрите буки го проклели: „Да идеш и да се не върнеш, дето ни осрамоти пред царо наш!”
    Тъй и станало. Отишло бучето и се не върнало ... Там останало и го нарекли „габър”.
    ...
    Ако не е той – свинакът, обезлесените скалисти склонове на Стара планина, средна гора и Родопа щяха да бъдат пустини. Ако не е той да проправя пътя на гората към високите места, височините щяха да си останат недостижими.
    Букът ако трябва да ги сравняваме – е само една греда, а габърът – душа.
                                                                                     
Из цикъла „ШУМКИ  ОТ  ГАБЪР
 
Халища
...
    И сега е пред очите ми забърдовското, „огненото халище”. Първото, с което истински се запознах. То е от тъй наречените „ивичести” халища, боядисани разноцветно с черно, малиново, сивозелено и между тях един вълшебен оранж, цвят узрял, богат и топъл, едно жълто посипано с „пипер”, превърнало се в огън, който грее, но не пали, топли, но не гори. Огън укротен, опитомен, заблестял с всичката си сила между сивозеленото и черното. Това черно му придава блясък и височина, сивозеленото – дълбочина, а вишневото е като малинова зора между изгревите на оранжа и нощта.
    ...

Душа за душа
    ...
     Нашият разговор започна за годините. Казах му, че никак не му личи да носи седемдесет и две години на гърба.
     - Защото още ги нося в ръка. Седнат ли ми на гърба – отиде! Ама налитат! – добави той вече сериозно. – До шейсет теглих колата и не я усещах. Нанагорно беше, ама не я усещах, като да беше празна. Хайде, викам си, че като стигна равното, ще ми налекне. Пък то – няма равно, брате! Свърши нанагорното, нанадолнище започна – увес! Пък колата пълна с какво ли не: грижи, болки, патила ... Затъркаля се надолу – не мога да я удържа. Подпирам, ама и колата пълна, бие в петите, гони! И искаш да я спреш – не можеш, няма къде да отбиеш! Ще подпирам, дорде мога, сетне – в дупката и – край!
    ...

Бастунар
    ...
     Бяха попитали веднъж Пелинга защо предпочита змейски глави, а той отговорил: „Те са хорски, а не змейски. Всеки човек първо е змей, след това може лисица, овца или овен, заек или свиня.”
     - А ти какъв си? – попитали го шегаджиите.
     - Аз съм като всички!
     Една част от бастуните, които правеше дядо Пелинго, бяха „конфекция” – готови бастуни.
    ...

Гергьовден
       Във всички времена, у всички народи пролетта е имала своите големи празници. След тежките зимни студове, мрачните мъгливи нощи, сивата пустота на преспите и поледената земя пролетното съживяване и подновяване винаги е радвало и вълнувало човека
       ...
       Символът на първата пролет – мартенската плетеница от червено и бяло, от сняг и слънце, от лед и жар, които се увиват една в друга и се борят, говори, че този пролетен празник е по-скоро празник на надеждата, на едно предчувствие. Истинската, мощната пролет идва в друг един ден, отколе наричан от народа Гергьовден, когато се празнува нейното възшествие и пълно тържество. 
       Тогава от плаха тръпка движението на зеленината се е превърнало в гигантски порив. Треви и листа покриват цялата земя, във въздуха се носи тръпчива миризма на злак и цвят, а вятърът разлюлява на талази избуялите жита. Живота е възтържествувал над мъртвилото. Огромното освободено сърце на природата бие във всяко листо, във всеки корен, долавя се във всеки цвят ...
      Още прадедите ни, далечните, са се вълнували от тоя мощен прилив на зеленина и светлина. Не става дума само за вълнения, предизвикани от красотата, от възраждането на живота, а за вълнения и радости практически: орачът се радвал на нивите, на топлата опиянена земя, готова да приеме нови семена ... и всеки за едно се моли: „Здраве да е и берекет!”
      Молба гореща, страстна към злите и добрите сили (единият бог още не е бил измислен). „Хайде да са здрави овце и хора!” – така започват на тоя ден благословите в Родопа. Овцете първо, сетне хората. Защото за къде са хората без овцете, без соленото сирене и вълната ... (времената са били тежки и сурови, нямало е „социални грижи”, всеки е разчитал на себе си). И заваляват по-нататък молбите: „да не пресъхва млякото”, „мамници да не примамват берекета в чужда нива”, „да е бяло сиренето”, „да са тежки агнетата”, „да не влизат болести в къщи”, „младоженките да бъдат плодовити”, „повече да раждат крушите” ...
     Яснички, прости молби, наивни дори, които много по-сетне, когато нашите езически прадеди приели християнството, започнали да отправят към покровителя на празника свети Георги ...
     Всъщност християнството няма нищо общо с този празник. Не са се променили нито молбите, нито заклинанията, нито пък езическата му обредност. Притурили поповете само една икона, кандило и клепало, без да успеят да променят нищичко в неговата обредност.
     Този празник в Родопите никога не се празнува в черква, а винаги навън, на открито. Помня, като че ли е било вчера , как на Гергьовден майка ми ставаше рано, сваряваше млякото (на този ден за първи път се вари мляко и се яде) ... Докато агнето се печеше във фурната, майка ми изтичваше до гората, та набираше цветя и връзваше китка здравец с червен конец на бакърите с млякото. Сетне замесваше пита. ... завиваше всичко в бохча и ние се отправяхме към селският мегдан, откъдето една тържествена празнична процесия тръгваше към ливадите. Децата, разбира се, изпреварваха и тичаха боси през ниви поляни, за да се умият краката им в росата, която има на този ден вълшебни свойства.  
       Вълшебни свойства има на Гергьовден не само росата. И цветята, които се събираха в китки, се изсушаваха на таванските греди, та когато прилошее някому, варяха ги за лек. Чудотворна е дъбовата шума. До параклиса на свети Георги, край ливадите, растеше един гигантски едър дъб. От него се береше шума, свиваше се на венци, на китки и с нея се кичеха бакърчетата, плодните дървета, гредите на тавана – с вярата, че дъбовите шумки носят плодородие и здраве – здравето на мощния дъб.
      ...
      Да споменавам ли за люлките, за изобилната празнична трапеза на зеленината, за песните и хората – за тоя изблик на народната жизненост, на дивното съзвучие на човека с пролетта?
      ...
      Силата на Гергьовден е надвила даже фанатизма на мохамеданството и затова този празник доскоро бе запазен в първичната си форма и сред родопските българомохамедани, които го празнуваха със същото опиянение и радост като и останалите родопчани.
      Изумителната жизненост на празника му е попречила да се превърне в религия, нещо повече – религията трябваше да следва празника, макар и от далече ... Това надмощие на живота над религиозните приумици е знаменателно и твърде добре ни говори за здравия смисъл на празника като пролетно тържество, като възслава на живота и труда, на пролетта!     

От Гайтанкиния пръч до „Космос 260” /размишления без фокус/
    ...
     Ето защо 22 от всички 115 празника, които се празнуваха някога в моето село (без неделите), бяха посветени на молебствия за здравето, 37 – на плодородието, 18 – на градушките, 11 – на вълците, 3 – на бълхите, 2 – на змиите и т.н.
    Това са неговите врагове и страхове, отразени в празниците.
    ...
    Затова хлябът е боготворен. Изпуснеш ли хляб от софрата – вдигнеш го, целунеш го и веднага искаш прошка. „Да ми прости хлябът!”
   ...
    Има сега хора, които едва ли знаят, че се строят на „Въча” пет язовира наведнъж. И да знаят, пет пари не дават, защото пороят на новините така ни блъска с новини, че очи не останаха да се загледаш в едно, нито време – да се зачудиш и зарадваш. Уши не останаха да чуваш, глава не стига да събереш онова, дето го чуваш и виждаш!
    Профучаха пред очите ни толкова неща, пречупи се една хилядолетна епоха и започна нова, а ние, речи го, не забелязахме.                            
    ...

Послепис:
Още няколко творби на други прекрасни български автори, който прочетох през последните три години:

Из „Предречено от Пагане” от Вера Мутафчиева

Из поредица „Галактика”, книга 61 – „Белият гущер”, автор Павел Вежинов

Из Избрани произведения за деца и юноши от Елин Пелин

Из „Дневникът на един геолог” от Дончо Цончев – „Човек може да си почива само когато е уморен.”

Дончо Цончев и неговите живи разкази

Из Чудомир, трети том. Спомени, пътеписи, статии и бележки. Част първа.

Романа „Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес” – от Антон Дончев

„Сказание за времето на Самуила” от Антон Дончев

Из романа „Прогнозата” от Дончо Цончев

„Трите живота на Кракра”, дял I-ви – от Антон Дончев

За романа “Светът е голям и спасение дебне отвсякъде” – от Илия Троянов

“Родна стряха” – учебно помагало по роден край, за 1 клас + моите впечатления от детските букварчета

Апропо, о „Апропо”

+

Гатанките на баба

Български думи с позабравено любопитно или нарицателно значение

Психологически тест:-)

благодаря, че го припомни - най-хубавото си подбрал:))))

Аз също ти благодаря, че припомни първото ми докосване до Хайтов.

Най-хубавото е човек да прочете повече от творбите на Хайтов;-)

Четящите знаят защо:-) И ти беше писъл за Хайтов, и то преди мен:-)

Всяко докосване до Хайтов е празник... Поздрави за постинга!

Четящите знаят защо:-)

:)

Самобитност, която няма достигане...

по-тъжна изповед от “Монологът на последният”.

Много е тъжно това, но е абсолютна истина: "Аз съм последен – да! От милионите мои събратя, които загръщаха някога тази пустош пред очите ви – аз съм последният. Брадвата ме пощади защото съм крив. Ветровете ме подминават защото съм уродлив. Така успях да надживея всички, за да свидетелствам, че тук, по тия съсипища и голи ридове, имаше някога гора ..."
И аз съм изпитвала тази болка...

Загорчава от тази истина.... “Склоновете бяха стръмни, дъждовете – буйни. Отвлякоха рохката пръст, защото нямаше ги вече корените да я задържат, и листата, да я покриват и пазят.”

Има ли кой да чуе този пророчески глас???: “Гдето беше гора, стана пустиня.”

Колко топлота има в този пасаж: “Моите шишарки бяха много. В тях зрееха стотици, хиляди крилати семена. Клоните им се наведоха, но не се прекършиха, стеблото ми дотежа, но не се преви, защото аз носех в себе си, в сивите люспести пазви на шишарките, една гора ...”

Много са хубави и спомените за Гергьовден :).

Поздрави за поста и за този голям творец Хайтов!

В сборника е почти по средата.

Дано има повече хора като теб, който са запомнили и почувствали именно тази творба.

препрочитам и в момента, особенно ценна е за мен - като награда и доказателство за упорството ми в училище и подписана впоследствие от самия автор

Явно има за що:-)