Правдата и Кривдата

    Веднъж правдата и кривдата влезли в една кръчма. Там яли и пили, колкото могли. Като тръгнали да си излизат, кръчмарят ги попитал:
    - Е, добре, като ядохте и пихте, кой ще плати?
    Кривдата се обърнала сърдито към кръчмаря и му казала строго:
    - Нали ти платих? ... Нали не искаш да ти се плаща по два пъти!
    Човекът се смаял от този отговор и рекъл:
    - Помисли, моля ти се, да нямаш грешка. Не сте ми давали никакви пари.
    - Не аз ти платих! – викнала Кривдата.
    - Бре, не си!
    - Платих ти! ...
    - Не си ми платила! Защо така говориш?
    - Платих ти  ей, човече, платих ти! – завикала високо Кривдата.
    Човекът, като видял каква е работата, обърнал се към Правдата, която мирно и тихо стояла настрана, и рекъл:
    - Правдо, Правдо, ами ти защо мълчиш?
    - Че какво да правя, като и аз заедно с Кривдата ядох и пих! – отговорила Правдата.                            


Автомобил и кола
    Един автомобил блестящ, по витото шосе летящ с бързината на стрела, настигна стара селска някаква кола. Спокойно влачеха е двата вола, тътрейки тежкият товар. Подвикваше им коларят стар. С тропот се въртяха колелата, отрупани със кал, събрана по селата.
    Изсвири страшно гордата машина – колата да й стори път, и с пукот и пращене блесна в прахът, изви се и замина.
    Летеше като хала страшна. Простираше по целий път опашка прашна. Упоен от бързина и от бензин, носещ там някой важен господин, присмя се автомобила на бедната кола селяшка – такава група, бавна и просташка.    
    Присмя се тоз автомобил-светкавица и каза:
    - Нещастна божа кравица! Къде ли този дървен скелет крета?! Кога ли ще се разбие на парчета. Навярно там, където аз ще бъда след минута, тя – утре чак ще се добута!     
    - А бае Пижо, който караше колата, изтърси си от прах абата, учудено заклати си главата и си помисли добродушно:
    „Какво чудовище бездушно! Машина-хала! Без сърце и живот лети – по равно и по висоти. Хванала му, брей, и нека да живей ученият човек за тия чудеса на днешния век!”
    И на воловците подвикна той другарски и пак поеха пътя царски.
    Час, два ли,  три ли – време доста тътри се, скърцоти колата проста и отведнъж, там на един завой бай Пижо изумен, подлашен, извика на воловците си:
    - Стой!
    - До пътя в сухий храсталак, като изхвърлен от реката рак, лежеше автомобила същ, който хвърчеше тъй могъщ.
    ...          

Лудото само се обажда
     Едни пътници вървели край една река, дето няколко моми белели платно.
     Един от пътниците рекъл шеговито на другарите си:
     - Кой от вас може да познае коя мома е луда?
     - Ха-ха-ха – изсмяла се една от момите, - ако те тресна с бухалката по главата, ще ти кажа коя мома е луда! Що си не вървиш по пътя!
     - Ето – казал един от пътниците на другаря си, - ти за лудото не питай, то само се обажда. 


Чичо Пейо
    Качил се чичо Пейо на кобилата си и тръгнал за града. Пътят му минавал между градините и над главата му се надвесили клони, отрупани с узрели череши. 
    Спрял кобилата си чичо Пейо, опрял краката на стремената, поизправил се малко и почнал да бере. Бере, яде, бере, яде и си мисли:
    „Както съм сега, да има някой да каже на кобилката: „дий!” – ще падна да се пребия.”
    Както си мислил чичо Пейо, тъй, без да иска, изплъзнал му се езикът и казал:
    - Дий!
    Кобилката тръгнала и чичо Пейо се намерил на земята.


Сливи за смет
    Някой си човек имал син. Когато пораснал вече за женитба, баща му почнал да мисли как да го ожени за добра мома, тъй че да са си лика-прилика.
    Мислил, мислил и най-после намислил. Натоварил една кола сливи, па тръгнал по селата да ги продава.
    - Хайде давам сливи за смет, сливи за смет.
    - Жени, моми, баби, булки – разшетали се да метат къщите си и да се надпреварват коя повече смет да събере, та повече сливи да вземе.
    ...
    Носят и се хвалят:
    - У, мари, гледай колко смет събрах из къщи.
    ...
    И човека събирал смет, давал сливи. Всички доволни и той весел, не може да се насмее и нарадва.
    Най-после дошло едно хубаво момиче. То стискало малко смет в една кърпа. И то рекло сливи да купува.
    - Е-е, хубава девойко, много малко смет си събрала! За толкова смет какви сливи да ти дам?
    - Донесла бих и повече, чичо, ама нямаме, хич нямаме. И тая не е от нас, дадоха ми я съседите, задето им помагах да метат.
    Човекът, като чул това, много се зарадвал. Такова чисто и работливо момиче, което не държи в къщи прашинка смет, ще бъде най-добрата къщовница.
    И той я поискал за снаха. Оженил сина си за нея и много сполучил.

Мравеят
    Този непрокопсаник Щурецът – както обикновено – цяло лято свири, пя, игра и забавлява разнородното население на полето. Като настъпиха студовете, Щурчето видя, че костюма му не е според сезона и че няма скътано за зимата нито едно житно зрънце.
    - Какво да правя? Ще ида при ония , които тъй много харесваха моите песни и игри и тъй щедро хвалеха моя музикален талант.
    И щурчето отиде при най-богатия от всички обитатели на полето, при трудолюбивия Мравко.
    - Чук, чук, чук. Господин мравчо, смили се над мене, дай ми да пийна, да хапна, дай ми да се подслоня и изсуша.
    - Излезе Мравеят-богаташ и сурови измърмори:
    - Е, господин поете, ако ти беше работил и пестил през лятото като мене, а не да танцуваш със своето зелено палто, да пееш и да се занимаваш с разни фантазии, сега не би тръгнал да просиш.
    Богаташът Мравей не каза нито дума повече, влезе вътре и тръшна вратата.
    Трудолюбивият, добрият простак – Червеят – работи и се труди цяло лято, но нищо не можа да спечели. Господарят не му плати, съседи го окрадоха, на бедни роднини помага. И толкова осиромаша, че дори нямаше дреха, за да покрие голото си тяло.
    - Е, ще отида при Мравея, той е богат , ще помогне! – каза си бедният Червей.
    Случайно Мравеят стоеше пред вратата и правеше сметка, колко жито е събрал през лятото.
    - Моля ви се, уважаеми господин Мравейо, ваша милост сте богат, смилете се над мене, помогнете ми!
    Мравеят се ядоса и тупна с крак. И макар да знаеше, че Червеят е по-голям работник от него, каза:
    - Как! Ти смееш да се явяваш пред мене гол? Безсрамник! Да се измъкнеш в този вид от земята и да идеш при мене за милост! Марш, че те пребивам!
    И Мравеят пропъди бедният земен Червей.
    Деца! Разказах ви тази басня, за да знаете, че скъперникът всякога ще намери причина да откаже да помогне на своя ближен.

Богатият Мравей
    Мравеят натрупал големи богатства. Спрял се вкъщи, трепери, пази натрупаното, не смее навън да се подаде, да не би някой да му поиска нещо. Добре, ама му дотегнало да живее така самотен, само с богатствата си. И намислил Мравеят да се ожени. Но поискал и от тази работа да спечели. Решил да се ожени за светулката. Защо да живее в тъмнина? Нека да има кой да му свети. При това – безплатно да му свети. Заключил Мравеят богатството си дълбоко под земята  и отишъл при светулката.
     - Светулке хубава – казал той, - много те харесвам, искам да се оженя за тебе!
     Светулката се съгласила.
     Дошъл денят на сватбата. Мравеят събрал роднините си и отишъл у светулката.
     - Ами къде ви са свирците? – попитала тя, като видяла сватбарите
     - Не може ли бе свирци? – казал Мравеят, - тъй ще бъде по-евтино.
     - Не, без свирци не може! – отвърнала светулката.
     - Тогава кого да викам? – попитал Мравеят.
     - Кого? Не знаеш ли? Най-добрият полски свирец ще викаш – Щуреца. Нима не го познаваш?
     Мравеят отишъл при щуреца.
     Щурче-свирче, ела да ми свириш на свадбата1
     - Кой? На теб ли да свиря скъпернико! – ядосано викнал свирецът. – Не, никога! Помниш ли ти как ме изпъди миналата зима и не иска да ми дадеш нито едно зърно житце? Тогава аз бях дошъл да ти посвиря, но ти ми каза, че мразиш свирците и певците, и ме прати по дяволите. Сега ти иди по дяволите! ...
    ...
     Като чула това Светулката, отказала се от Мравея и не искала да се ожени за него.
     - Колко ти струва богатството – казала тя, - когато твоята душа от песен не отбира, за хубост не жадува! ...     


Познавачът от Умниково
    Бай Станьо Познавачът се връщаше пешком от града с тежък товар на гърба. Времето беше горещо. Уморен и изпотен, той спираше често да си почива.
    По едно време го настигна автомобил. Бай Станьо спря сред пътя, сложи товара на земята и замаха с ръце като вятърна мелница.
    - Стой бре, автомобилчо! Спри!
    Господарят на автомобила, който сам караше, видя бай Станьо и спря колата.
    - Закъде отиваш, господине? – запита бае Станьо.
    - За село Умниково.
    - И аз съм от там – рече бае Станьо. – Закарай ме до село. Капнал съм от умора. Пък и колата ти е празна.
    - Колко ще дадеш? – запита шеговито господарят.
    - Аз съм сиромах човек, господине. Пари нямам.
    - Добре, качи се – рече весело господинът. – Пари не ща, но нали си от Умниково, кажи нещо умно, преди да тръгнем
    - Добре – каза бае Станьо, който беше весел човек и обичаше да се шегува. – Слушай! Веднъж се срещнали както ние с тебе петима души. Седнали да си починат под едно дърво и се разприказвали. Почнали да се разпитват кой какъв е.
    Първият рекъл:
- Аз с песен новото срещам, с песен старото изпращам.
    Вторият казал:
    - Аз пък събирам свестните, та им вземам ума.
    Третият се препоръчал така:
    - Аз водя на разходка хорските дрехи.
    Четвъртият казал:
    - Аз спирам на пътя тия, които пак ще заминат.
    Петият рекъл:
    - Аз пък съм тоя, който често се дели от сянката си.
    Като каза това, бае Станьо седна в автомобила, тури и товара си, па прибави:
    - Сега карай, мисли и ми кажи какви хора са били тия.
    Покара господинът автомобила и се замисли. Мисли, мисли, стигна до Умниково.
    - Не можах да намисля кой са тези хора – каза господинът и спря.
    - Нали си в Умниково, ще ги научиш – рече бае Станьо. – С това ще ти се отплатя, загдето ме докара дотук.
    И бае Станьо като се засмя занарежда бавно:
    - Първият от тия хора бил поп. С песен той среща новородения, като го кръщава, с песен изпраща умрелия, като го опява.
    Вторият бил кръчмар. Събира свестните, упива ги и им взима ума.
    Третият бил овчар. Пасе по полето овцете, от чиято вълна се правят дрехите.
    Четвъртият бил лекар. Той лекува болните и ги забавя от смъртта.
    Петият бил летец. Той се откъсва от сянката си, когато се вдигне да лети.                    
             

Послепис:
Още няколко творби на други прекрасни български автори, който прочетох през последните три години:

Из „Предречено от Пагане” от Вера Мутафчиева

Из поредица „Галактика”, книга 61 – „Белият гущер”, автор Павел Вежинов

Из сборника разкази „Шумки от габър” на Николай Хайтов

Из „Дневникът на един геолог” от Дончо Цончев – „Човек може да си почива само когато е уморен.”

Дончо Цончев и неговите живи разкази

Из романа „Прогнозата” от Дончо Цончев

Из Чудомир, трети том. Спомени, пътеписи, статии и бележки. Част първа.

Романа „Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес” – от Антон Дончев

„Сказание за времето на Самуила” от Антон Дончев

„Трите живота на Кракра”, дял I-ви – от Антон Дончев

За романа “Светът е голям и спасение дебне отвсякъде” – от Илия Троянов

“Родна стряха” – учебно помагало по роден край, за 1 клас + моите впечатления от детските букварчета

Апропо, о „Апропо”

+

Гатанките на баба

Български думи с позабравено любопитно или нарицателно значение

Психологически тест:-)

Мило ми стана...
А някои не ги знаех...
Благодаря ти!

И аз я имам тази книжкааааа! Ама бях я забравила, като намеря малко време може да си я препрочета :)))
Само да питам ти набираш ли ги текстовете или ги копи-пействаш от някъде!?
Усмивки :)))

докато ги четях :). Благодаря, за което! Някои не бях ги чела изобщо. Има много мъдрост в тях. Особено в "Сливи за смет".

" - Колко ти струва богатството – казала тя, - когато твоята душа от песен не отбира, за хубост не жадува! ... "

Поздрави!

И аз много от приказките не ги бях чел по-рано.

За книжката – няма да съжаляваш ако я потърсиш;-)

За текстовете, които цитирам: - Набирам ги.
Първо защото смятам, че така е по-истинско и коректно към авторите.
Второ защото огромната част от текстовете, които цитирам или изобщо не могат да бъдат намерени в масовия Нет или се намират много трудно. (Разбира се от време на време се изкушавам да копи-пействам от нета. Последният ми такъв опит бе да търся творби на Хайтов – търсих почти час и не намерих нито една от тези творби, които си бях подчертал.)

Набирам текстовете с голямо внимание и радост. Защото:
- човек не бива да бъде мързелив, а трябва да се учи на труд;
- така чета по-внимателно;
- така цитирам само това, което наистина живо ме е развълнувало;
- изключително много внимавам докато преписвам – така откривам за себе си неща, които при първият прочит не съм доловил;
- обогатявам езика и изказа си;
- спазвам свой негласен кодекс „Че щом искам да цитирам чужди думи трябва поне да се потрудя собственоръчно да ги издиря, прочета и препиша - като през цялото време се опитам да вникна в тях;
- преписвам текстовете защото от личен опит съм забелязал, че ми е по-бързо и лесно да препиша текста отколкото да си губя времето да го търся в нета и въпреки това да не го намеря.
- И най-важното, защото смятам, че има смисъл да го правя:-)

И се присъединявам към думите ти: „Някои не бях ги чела изобщо. Има много мъдрост в тях.” – и аз си мислех същото докато ги четях:-)

Прочетени, непрочетени, удоволствие е да си ги припомниш.

Върна ме ного години назад. Поучителни! Усмихнат ден!

Усмихнат ден и от мен;-)