На последък много рядко чета нови книги от млади автори. Отдавна стигнах до извода, че е по-добре, а дори и по-интересно първо да прочета стойностните класически заглавя и едва после, ако случайно ми попадне нещо и имам излишно свободно време, да чета опитите на млади, не доказали се във времето автори. 
       Разбира се това, че не се интересувам от реклами и не чета новите модни книги, съвсем не означава, че не проявявам любопитно към новото и към младите. Напротив! Винаги когато случаят ме срещне с роман написан от млад автор посягам към книгата позитивно настроен. За жалост повечето пъти оставам разочарован, но не се натъжавам. Разбирам, че това е част от риска да си изследовател и млад човек – и автор, и читател.
      
     ..................................
       Преди около месец случайността ме срещна с една съвсем нова книга – написана през 2009 г. и издадена през 2010 г. Разбираемо този факт ми направи много силно впечатление и аз побързах да я прочета. Още повече, че името на автора - Рана Дасгупта, ми навяваше някакво източно и леко философско звучене.
       Романа се казва „Соло” и в известен смисъл наистина се оказа леко философска книга за изтока, но не по начина, по който очаквах.
       Първата изненада бе, че действието, в първата част на романа, изцяло се развива в България – наистина ме изуми, на фона с името на автора. Следващата също така приятна изненада бе, че автора наистина се опитваше да вмъква лек философски и човешки момент при това с голям замах, доста амбициозно. Главният герой и действието обхващаха хронология от почти цял един век!
       Романа разказва живота на един мъж в следосвобожденска България, от началото на ХХ век до края на века. Това плюс някой важни събития и личност за човечеството като цяло (двете световни вони, режимите след това и Алберт Айнщайн).
      
       Признавам, че бях смаян от размаха и амбицията на автора, особено на фона на съвсем младият мъж, който ме гледаше от гърба на книгата. Прочетох първите сто и петдесет страници на един дъх казвайки си, че автора явно е и умел разказвач.
       Но ... един все още твърде млад човек може да има потенциал, може да се опитва да надскочи себе си и дори може да успее да го направи, точно както Рана Дасгупта е успял, но ... трябва да има много, много повече опит, за да задържи нивото, или поне да знае кога да спре. 
      За жалост романа Соло не е такъв пример – уменията на автора да разказва увлекателно, увереността и амбицията в първите страници, в частта на романа наречена „Живот”, теглят книгата напред, но ... Рана Дасгупта е поискал повече, или по-вероятно издателите му са го натиснали, да внесе повече блясък и пепел, и той е погубил хубавата си творба написвайки втора част под името „Фантазии.”

      Не съжалявам, че прочетох книгата, но не бих препоръчал романа на никого. Освен като нагледно средство за това, как един млад и явно талантлив човек, в алчността си (в най-общ смисъл), може много лесно да разруши собствените си достижения, повлиян от съветите на „доброжелатели” или самонадеяност.

Ето и няколко цитата от първата част на книгата:


Първа част  - „Живот”

1.         ...
      С изключение на гърба, който го измъчваше всяка сутрин, здравето на мъжа е задоволително, при все това по неумолимата логика на числата, краят не е толкова далечен.
      Като дете наблюдаваше баба си, която лепеше биографиите на покойниците по дърветата срещу дома им. Дошла бе от едно село край Черно море – сега отрязано от границата – и на мъртвите от това далечно селце тя изрязваше постиженията в живота по стволовете на гордите, равноотдалечени чинари. Очевидно всеки ден бележеше смъртта н някого от онзи затънтен край и баба му разказваше историята му по време на утрешният чай, изписвайки историята на некролога. Прикрепваше некролозите с канап за дърветата, където те по-степенно се разкъсваха от дъжда, за да бъдат възстановени пак на следващата година.
     - Как така си спомняш? – питаше я той постоянно, тъй като му изглеждаше невероятно, че умът й съхранява цялата история на една изчезнала династия. Но баща му не одобряваше тези селски обичаи и собственият и живот така и не бе изписан на ни едно дърво.
     Крайно впечатлителен, любопитен като всички деца към отвъдното, мъжът бе завладян през онези години от мощното чувство за безкрайността на поколенията.
     ...
     Преди да ослепее бе прочел в едно списание следната история: неколцина изследователи се натъкнали на ято папагали, които говорели езика на загинало при скорошно бедствие племе. Изумени от откритието си, те затворили птиците в клетки и ги изпратили у дома, за да могат лингвистите да проучат останките от загубеният език. Ала папагалите, вече силно покрусени от преживяното бедствие, измрели по пътя.
     Мъжът изпитва огромна близост към тези птици. Чувства, че носи, също като тях, някаква разпиляна във времето, разпокъсана наследственост и няма никой на когото да разкаже.
Затова отново се рови в живота си. Няма богатство, няма наследници, а каквото остане след него няма да бъде потърсено.

2.       Казва се Улрих. Вина за абсурдността на това име носи баща му, който се възхищавал от всичко германско.
      Улрих е роден в София, във внушителна сграда на булевард „Дондуков”, точно срещу „Шуменска механа”. Баща му построил този дом във виенски стил в годините на благоденствие: наел австрийски архитект – фасадата бе украсена с гипсови лири и урни, препълнена с плодове, а горе с релефен шрифт бе изписана годината – 1901-ва.

3.      По силата на каква алхимия се поражда манията в едно момче?
     ...
     Улрих чу за грамофоните плочи, в които хората улавяха и запечатваха музиката и прояви силен интерес към тях.        
     ...
     - Ще изобретят ли някой ден плоча с три страни, хер Щерн?
     Множество въпроси напираха на устните му, но предпочиташе да не пита ... Една вечер баща му, чието раздразнение нарастваше все повече от упражненията по пиано на момченцето от съседната къща, внезапно удари с лъжицата по масата и се обърна към всички разгневено:
     - Няма ли кой да накара това дете да спре?
     ...
     Нищо чудно, че бе изненадан, когато майка му съобщи по време на едно от отсъствията на баща му, че желае да му купи цигулка.
     ...
     - Мислиш ли, че татко ще ми позволи да взимам уроци по цигулка? – попита той майка си неуверено.
     - Когато види колко си напреднал със свои собствени усилия, ще му бъде невъзможно да ти откаже.
     ...
     Баща му грабна цигулката от ръцете на Улрих и я размаха пред съпругата си като касапски сатър.
      - Ти ли му я купи? Не говорихме ли вече за това?
      Гневът му го задуши и той заобикаля из стаята.
      - Няма да постъпваш така, синко! Няма да ти позволя да пропилееш живота си! Музиканти, артисти, престъпници, пушачи на опиум ... Ще свършиш в калта нищ и презрян. Няма да позволя това!
      Хвърли цигулката в огъня ...

9.      Два дни по-късно Борис беше арестуван за противодържавна дейност и екзекутиран

11.      ...
     Скоро след това Магдалена замина за Америка.

Уран
28.     ...
    Духът на Улир се е разраснал до вселена в сетните си дни и той вече не тъгува.
     ...
     В детството му често канеха родителите му на вечерни празненств. Баща му пръв слизаше долу в елегантното си вечерно палто ... После – майка му, със сърцевидна диамантена огърлица, блестяща на огъня в камината ...
     Баба му се радваше на миговете, в които го имаше само за себе си. Сядаше с него и му разказваше приказки. След известно време газта в лампата изгаряше и те оставаха само сред блясъка на огъня, който Улрих от време на време разравяше с ръжена.
Чувство, което Улрих бе търсил толкова пъти в живота си.                  

Но не бих казал, че е преставяне, по-скоро критика

поместваш тук ми се струват добте написани. Характерно е за младостта да иска да каже всичко на един дъх в една творба. Радвам се на всеки нов талант!

..., когато говорех за тънки и дебели романи, Горан - много често романите от съвременни автори са по-дебели отколкото трябва да бъдат, защото те просто не знаят кога да спрат и пишат ли, пишат... Често романът вече е свършил след стотната, сто и петдесетата или двеста и трийстата страница, и ти се чудиш защо е трябвало да бъдат написани оставащите 100, 200 или 230 страници... Сега се сещам и за един пример от съвременната американска класика - "Ела в зелената долина" на Робърт Пен Уорън - за мен романът свърши още в средата на книгата и с триста зора я прочетох да края...

Сигурен съм, че следващите му творби ще бъдат не само по-силни, но и по-завършени – пожелавам му го.:-)

Съгласен съм и за припряността на младостта, която не е голям порок и за това, че колкото повече талантливи млади хора има, толкова по-добре.:-)

И аз много пъти съм си мислил, че дебелите книги са ненужно големи, но винаги накрая стигам до един извод: Не може, а и не бива да се обобщава! По много причини!

В случая със „Соло” проблема не е толкова във броя на страниците, колкото във факта, че това е първият роман на автора и в това, че най-вероятно издателите също са му „помогнали” за да бъде романа уж по-продаваем.

ще я прочета. Разбрах, че живее в Индия. Получил е и парична награда за книгата.Другата му книга е за Токио.
Благодаря!

А на мен ще ми бъде интересно да прочета книгата за Токио. Но не вярвам да я преведат скоро на български.:-)

Пак даваш инфото на висота:)))

Старая се текстовете ми да бъдат потребни. Може би не винаги са безпристрастни, но това е риска човек да има позиция.

interesno, makar 4e e kritika :) 6te se izku6a da ya pro4eta, a i 4ujdenec da pi6e za bulgaria- dosta interesno, naistina! Pozdravi!

Ако романа ти попадне, ще се радвам после да разказваш – любопитен съм, в каква светлина ще го видиш.

За автора: подозирам, че той не е съвсем чужденец, може би има роднини в България – и е живял няколко години в България. Всъщност романа е вдъхновен и писан по разкази от негови близки и познати.