Има хора, които от първият, до последният си дъх, полагат усилия за да станат човеци. За да виждат – в себе си, в действителността, във времето.
      Човеци, различни – родители, учители, майстори, творци, пазители, мечтатели ...

     ...................................
     Има хора така творящи и всеотдайни, че много наивно и твърде лесно ги приемаме за даденост. Титулуваме ги с титлата „нам известни” и с реплики от вида: „Да! Чувал съм за Павел Вежинов! Бащата на българската фантастика. Да! Чувал съм за него!”  - ???!!!
Правили сме го, правим го и ще го правими, и аз не правя изключение от това Его правило. А творящият и всеотдаен Павел Вежинов ще разказва за човека, живота и космос в творбите си.
    ...................................
    Творбите на Павел Вежинов не могат да бъдат описани – живи и променящи се с читателя, те същи Диоген, търсят човека.
    Разкази, повести, романи – изключително фини, стегнати, образни, увлекателни, но тежки – като въпросите, правата и отговорностите човешки.
   ...................................
    Книжка 61 от поредица Галактика съдържаща разказите: „В една тъмна нощ”, „Историята на едно привидение”, „В един есенен ден по шосето”, „Сините пеперуди”,   повестите „Белият гущер”, „Когато си в лодката” и „Бариерата”. Книгата е уникален бисер, но не е четиво за плажа. Павел Вежинов е изключително умел разказвач, но творбите му разтърсват силно, изключително силно.

    Ето и няколко отказа за сборника „Белият гущер”

    Из разказа "В една тъмна нощ"
    ...
    Колкото и невероятно да изглежда това, вече не ми беше никак трудно да го повярвам. Човек може да не вярва в духове, но ако види дух – ще не ще, - ще повярва, колкото и да му се сърди за това партийният секретар.
   
   ...
    - За свое успокоение набързо си измислих някаква теорийка, за да се оправдая...
    - Винаги става така! – поклатих глава аз. – На света половината от теориите са измислени, за да оправдаят нещо...
   
   ...
    - Не зная! – въздъхна той. – Мъча се все пак да бъда обективен... да бъда справедлив... Ако вие можехте да чувате като мен, щяхте да разберете, че светът далеч не е това, което си мислите... Човешката душа се изменя много по-бавно, отколкото външните условия... Ако можехте да чувате като мен, щяхте да имате малко по друга представа за доброто и лошото... У вас щяха да изгорят много илюзии, които всъщност са полезни, особено пък за един писател... Човек не може да учи хората на добро, ако сам твърдо не вярва в него, ако не е убеден, че то е силно и че живее навсякъде около нас.
    ...
    - Не, не! – възкликна той енергично. – Не мислете, че съм станал някой човекомразец... Аз добре разбрах истината... Човешката душа, потопена в лошото, се свива, задушава се, огрубява или започва бързо да се разлага... Това не е нейната естествена среда... Но човешката душа, потопена в доброто, се разцъфва, разхубавява се, от нея още по-бързо започват да отпадат тия пороци, които се струват едва ли не вкоренени, едва ли не нейна същност...


Из разказа "Историята на едно привидение"
     ...
     Ще кажем още, че скоро хората забравиха за това необикновено произшествие или – по-точно – помъчиха се да го забравят. То беше толкова невероятно, толкова нелепо  и толкова противоречеше на здравият разум, че всички, които познаваха случая, с тягостно чувство пропъждаха всяка най-малка мисъл за него. Това е съвсем обикновено нещо и напълно отговаря на човешката природа. И до ден днешен когато хората не могат да разберат нещо или когато не искат да го признаят – те го обявяват за несъществуващо.
      ...


Из разказа "В един есенен ден по шосето"            
      ...
      - Няма никакъв смисъл – каза той уморено. – Няма никакъв смисъл в цялата тая история...
Исках да му възразя, но усещах, че нямам сили.
      ... 
      - И все пак трябва да се живее – отвърнах аз безсмислено.
      - Защо?
      - Защото така е естествено...
      - Сигурно си прав! – отвърна той колебливо. – Естествено, но безрадостно. Излизаш от нищо, съществуваш и се превръщаш отново в нищо... Друго е, разбира се, ако пристигаше до някаква цел, в която да се осъществи собственият ти смисъл...
      Аз замълчах. Голямата бяла стая бавно потъмня, някъде в далечината се чу тътен.
     
     ...
      - За къде сте? – попитах аз колкото да кажа нещо.
      Човекът не ми отговори веднага.
      - Без посока – отговори той. – На където ме отвее вятърът...
      Това бяха простички думи, но гласът му все пак ме учуди. Такъв обработен и културен глас...
      - Тъй е по-добре – отвърнах аз. – Защото съм само до Владо Тричков...
      - Да, знам – каза човекът. – Вие имате там вила...
      - Извинете, да не би да се познаваме?... Аз съм много слаб физиономист.
      - А, не. – вие не сте ме виждали – отвърна той. – Но аз ви видях веднъж с вашата въздушна пушка...
      Стана ми неприятно. Наистина преди две години бях купил такава пушка за сина си, но не се успокоих, докато не изтребих врабците из цялата околност. Тоя спомен ми тежеше и колкото повече минаваше времето, толкова повече ме потискаше.
     - Да, вярно е – измърморих аз недоволно. – Бяха ме хванали тогава някакви бесове...
    
    ...
     - Всъщност всеки земен човек, какъвто и да е той, тайно в себе си вярва в чудеса... И едва сега разбрах ясно къде се крие причината. То е, защото не може да се примири със смъртта...
     - Това не е кой знае какво чудо – отвърна той. – Нито пък е някакво особено благо. Безсмъртието на съзнанието не е проблем на съществуващата и възможна природа. Проблема е съвсем другаде.
      ...
      - А вие земен човек ли сте? – попитах аз внезапно.
      Той замълча за миг.
      - Интересно е да чуя вашето мнение по този въпрос.    
      - Вижда ми се съвсем невероятно – отвърнах аз. – Това, което направихте, хората навярно ще могат да го правят след стотици години...
     - Оптимизмът е хубаво нещо – отвърна той. – и все пак не вярвам да е толкова скоро.
     ...
     - А защо не ми отговорите директно?
     - Много просто! – каза той. – Мъча се поне формално да спазвам инструкциите, които са ми дадени.

     ...
     - Бихте ли ми дошли на гости?
     - Защо не? – отвърна той. – Хора като мен няма къде да бързат...
     ...
     Едри земни червеи, розови и измити от дъжда, бяха плъзнали навсякъде и аз забелязах как той внимателно ги прескачаше. Господи! Колко обикновен човек наистина! Всичко в него беше съвсем земно, съвсем делнично – смачканите му обувки, панталоните от извехтял плат, дори раницата...


Из повеста "Белият гущер"
      ...
      - Защо разумът, Алекси – каза тихо Корнелия. – Не помня първото чувство, което се е родило в мене! Но когато съм видяла първото цветенце в живота си, аз просто съм знаела, че го обичам. И тогава никак не ме интересувало как се казва то, къде расте, колко тичинки има. За мен е било достатъчно, че е цвете.
     - Все пак ти си жена, мила... Ще видиш, че той ще се промени.
     - Може би! – каза безнадеждно Корнелия. – Но всичко, което пониква трудно, живее анемично и бързо умира.
     Алекси знаеше, че е права. Но да се съгласи с нея, означаваше да я остави без надежди.

      ...
      Той не знаеше все още най-простата човешка истина – истински красиви са само далечните и непостижими неща. Непостижимо красиви са брилянтите, звездите, снеговете на Килиманджаро, езерата на Тян Шан. И жените са красиви само когато са далечни и непостижими. Тая наистина не беше чак толкова далече, но между тях се простираше улицата, все още хладна и тъмна пропаст в тоя час на деня.

      ...
      - Човек и съвест са две равнозначни понятия. Като любовта и красотата. Разбира се друг е въпроса дали изобщо ги притежавам. Но дори и да е тъй, нима нямам право да се стремя към тях?


Из „Когато си в лодката”
      ...
      - „Когато си на брега, движи се лодката. Когато си в лодката, променят се бреговете!” – продължи Хук.              
      ...
      - Аз изобщо не одобрявам вашият експеримент. Според мен ние нямаме право да се намесваме в еволюционните процеси на тази чудесна планета. Вие ще създадете един изкуствен вид, който ще се изолира от своята естествена среда. Нещо повече, той ще и се противопостави, ще бъде сам по себе си неестествено явление в тая среда. Аз смятам, че природата е по умна от нас и ще успее да създаде з своите условия тук по-съвършена форма на човешко съзнание. Аз съм обеден, че последиците от вашият експеримент могат да имат дори трагичен характер, ако това бъдещо човешко съзнание не успее да влезе в пълна хармония с природата, която не го е създала...
      - Той неизбежно ще влезе! – обади се  Уртикс, биологът. – Иначе ще се самоунищожи...

      ...
      Смисълът на човешкото съществуване е да се движим непрекъснато към нашите човешки цели, да преодоляваме по този път трудности и препятствия, да постигаме все нови и нови хоризонти, вечно да търсим. А да постигнем бързо и лесно Обетованата земя, да се настаним завинаги в нея като в рая на християните, да берем без труд плодовете на нейното изобилие, да получаваме без да даваме – това е все едно да се самоунищожим като човеци. 

     ...
     Човек не може да живее в рая. Човек трябва само да се стреми към него.

     ...
     Без движение няма съществуване.


Из БАРИЕРАТА – повест
                                          На Нина

      ...
      - Това е по-скоро инстинкт. Там където разумът не достига, понякога природата мобилизира страни и невъобразими сили.

      ...
      - Да, доста глупаво си постъпил! – каза намръщено генералът. – А не ти ли мина през ума, че и тя е имала нужда от добра дума, от успокояване? Особено след такава нощ, както ти казваш. 
 
Послепис:
Още няколко творби на други български автори, който прочетох през последните три години:

Из „Предречено от Пагане” от Вера Мутафчиева

Валери Петров, Стихотворения, том първи, Издателска къща „Христо Ботев”, София 1994г.

Чудомир, трети том. Спомени, пътеписи, статии и бележки. Част първа.

Из Приказен свят, том първи от Ангел Каралийчев

Из Избрани произведения за деца и юноши от Елин Пелин

Из сборника разкази „Шумки от габър” на Николай Хайтов

Из „Дневникът на един геолог” от Дончо Цончев – „Човек може да си почива само когато е уморен.”

Дончо Цончев и неговите живи разкази

Из романа „Прогнозата” от Дончо Цончев

Романа „Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес” – от Антон Дончев

„Сказание за времето на Самуила” от Антон Дончев

„Трите живота на Кракра”, дял I-ви – от Антон Дончев

За романа “Светът е голям и спасение дебне отвсякъде” – от Илия Троянов

“Родна стряха” – учебно помагало по роден край, за 1 клас + моите впечатления от детските букварчета

Апропо, о „Апропо”

+

Антарктида и един детски спомен

Пътен дневник: „С чужденци из България” – автор Облачето

Старите хора и младежта

Родови сънища

Гатанките на баба

Български думи с позабравено любопитно или нарицателно значение

Психологически тест:-)