Преди години рядко четях разкази – казвах, че не обичам разкази и изобщо изказвах се твърде не ласкаво за тях. После колелото на живота ме завъртя, свободното ми време драстично се сви и аз нямайки време за романи започнах плахо да чета и разкази.
      Казвах си, че разказите са твърде кратки творби, които точно започнат да ти стават интересни и свършат – мъка голяма! Но интересно, тези малки недовършени творби изведнъж започнаха да ми се струват доста стегнати, динамични и изненадващо истински ... Тогава завесата падна и ми светна, че автентичните разкази са правило, също както романите по действителни случаи са изключение.
     ........................................
      Томчето „Австралийски разкази” из поредица „Разкази от цял свят” на издателство „Народна култура” е не просто сборник , а твърде любопитна и уникална компилация от трийсет живи истории.
       Няма нито един слаб разказ, а има няколко, които просто не могат да бъдат описани. Още по интересно, е че в 27 от трийсет творби ясно се усеща, че това е разказ по автентична история. Освен много лично разказите са и много различни – и помежду си, и спрямо всичко друго, което съм чел до този момент.
     ........................................
      Съставители и главни виновници за маршрута на това уникално австралийско пътешествие са: Георги Папанчев и редакционна тим Ерма Гечева, Методи Методиев, Недялка Попова и на водещият редактор Симеон Владимиров.
      Нямам думи да изразя благодарността си за великолепният сборник – дано  всички да са живи, здрави и да продължават да творят и радват хората.
    ........................................
     Сборника съдържа по една творба на авторите Джон Ланг, Луис Бек, Мери Гилмор, Хенри Лосън, Стийл Ръд, Катерина Сюзана Причард, Ванс Палмър, Брайтън Джеймс, Уилям Хатфйлд, Франк Долби Дейвисън, Марджъри Барнард, Зейвиър Хърбърд, Алан Маршал, Хелън Хелга Уилсън, Линдъл Хадоу, Джон Гордън Морисън, Дон Едуардс, Ерих Ото Шлунк, Гейвин Кейси, Олаф Руен, Дал Стивънс, Джуда Лион Уотън, Патрик Уайт, Дъглас Стюарт, Питър Кауан, Маргарет Трист, джон Манифолд, Елизабет Хароуър, Дезмънт О’Грейди и Джеимс Хедърсън.
     ........................................
       За жалост не мога да цитирам всичките, твърде много са – ще цитирам по няколко реда от разказите, които ми допаднаха най-много. Приятно четене.


Маргарет Трист – „А какво друго има?”
     ...
     - Утре... – охотно започна мисис Джерети.
     - Мамо, не забравяй, че си между хората и те съвсем не искат да знаят какво ще ядем утре – сряза я Катлин.
     - Хората! – извика Дан. – И таз добра. Как ми се иска пак да съм млад и да си мисля, че всички ме слушат, когато говоря. Като станеш на моите години, врата да си скъсаш от викане, никой няма да ти обърне внимание. Всеки слуша само себе си.
    ...
     - Дан, нямаш право да говориш на момичето така – каза мисис Джерейти. – Катлин е добро момиче. Обича да се повесели, но не мисли нищо лошо.
     - Какво искаш да кажеш? Нищо лошо! Девойка на осемнайсет години и да не мисли нищо лошо! Тогава какво, по дяволите, й става? Вож какво, Мини Джерейти, моята дъщеря е не по-лоша от което и да е момиче в града. Момиче, което навършва осемнайсет години и не мисли нищо лошо, ами че то е направо за гробищата.
    ...
     - Тръгнаха към пързалката – отвърна мис Лейси.
     - О, боже! Забелязала ли сте, мис Лейси, че в днешно време децата никога не питат дали може да направят нещо, или не? Те чисто и просто го правят. Не мислите ли, че може би войната е виновна за това?
     Някои уместни забележки във връзка с възпитанието на бяха на устата на мис Лейси, но тя ги преглътна – двайсет години в тази професия бяха развили чувството й какво може и какво не може да говори една икономка.
    ...
     - Просто ми се повдига от него – каза тя.
     - От кого? – попита Мейвис. – От Сиди ли?
     - Не, разбира се, не. От баща ми. Ще взема да избягам от вкъщи.
     - О-о-о! Няма да посмееш.
     - Няма ли? Само почакай да видиш.
     - Спомни си какво стана с Мери Хъчинс...
     Катлин тропна нервно с крак.
     - Мери Хъчинс! Аз не съм глупачка като Мери Хъчинс.
     - Глупачка или не, с момичетата, които бягат от тук, става все едно и също. Те всички се връщат по един и същи начин.
     - Но защо трябва да е така? – разпалено попита Катлин.
     - Не зная защо, но е така.
     - Подлудява ме! Направо ме подлудява. – Ах, какво само съм принудена да изтърпя от този човек! Едва ли някое момиче е имало по-ужасен баща от моя.
     - Не бива да говориш така! – каза Мери шокирана. – За баща той е съвсем на място. Не те пердаши нали?
     - Само да посмее с пръст да докосне ...
     - Е, тогава за какво хленчиш?
     - Но ти не знаеш всичко. Как го търпи майка ми толкова време, просто не мога да разбера.
     - Тя си го харесва.
     - Сигурно е така, иначе отдавна да е полудяла. Знаеш ли какво направи миналият път? Прибра се в три часа сутринта и се вмъкна през прозореца в стаята мис Лейси, крещейки с цяло гърло. Разправяше, че така било по Шекспир. Беше мъртво пиян. Като се напие винаги досажда на хората със своя Шекспир. Лейси, всеки случай, се уплаши страшно, но така й се пада. Има нужда от малко уплаха тази стара вещица.
     - Бога ми, Катлийн, ти не можеш никого да търпиш.
     - Май си права. И майка ми, и тя. На следващата сутрин се разхожда из цялата къща и шътка на всички. „Шшш! Шшш! Баща ви пак има маларичен пристъп. Шшш!” Малария! Ще му дам аз една малария.
    ...
     - Здрасти, Катлийн! Ей богу, малката, ти ставаш от ден на ден по-сладка. Мисля, че сега вече можеш да смяташ за пораснала. Баща ти има ли пистолет? Здравей, Мейвис! Искте ли да се запознаете с едно приятелче? Това е Бен Адам.
     - Абу Бен Адам ли? – запита Мейвис.
     - Самият той! – викна възторжено Сиди, обръщайки се към Мейвис. – Това е Мейвис, Бен. Тя беше умницата на класа. Първенец и прочие.
    - А аз? – попита Катлийн, мусейки се.
    - Последна, струва ми се – отвърна Сиди. – Но първа започна да растеж на гръдна обиколка.
    Катлийн вдигна ръка и му зашлеви една хубава плесница.
    - Ох! – сепна се Сиди, внимателно търкайки бузата си. – Какъв характер, а? – добави той с възхищение. – Цяло чудо е, че косата ти не е червена.        
    Катлийн предизвикателно тръсна черните си къдри.
    - Хайде да предприемем нещо – предложи Бен.
    - Кати и аз тъкмо тръгвахме към пързалката – излъга Мейвис.
   ...
    - Катлийн, много е рано още да ходим там.
    - Опасно, дрън-дрън! – изсмя се Катлийн. – Че кой иска да е в безопасност?

   ...
    - Къде е Катлийн? – попита Дан Джерейти.
    - Ето ме – отговори Катлийн, материализирайки се внезапно от мрака.
    - Не съм те нито видял, нито чул цяла вечер.
    - Толкова по-добре за вътрешното ти спокойствие – ласкаво го сряза Катлийн.
   - Ей... – Дан изведнъж избухна в смях. – Моя дъщеря е няма съмнение. Готов съм да призная това, Мини, тя наистина е моя дъщеря. Къде е Лейси?
   ...
    - Дан, Дан! – упрекна го жена му. – Стига си смущавал горкото момиче.
     - Крайно време е да я смути някой – каза Дан авторитетно. – Впрочем това и харесва. На всички жени им се харесва.
     - Е, добре – примирено каза мисис Джерейти. – Не си ти първият мъж, който има глупостта да крещи наляво и надясно какво се харесва на жените. Запомни добре, Дан Джерейти, в целят свят няма нито един мъж, който да е наясно по този въпрос!


Франк Долби Дейвисън – „Завръщането на ловеца”
      ...
      Фактът, че даваха 15 лири за кожата на едно динго, което беше досадило на хората от околността, пасваше така добре с потребностите в живота на Тъг Трелоър, както никой друг факт от подобен род. Първо това му даваше подходяща възможност да изостави временно скучното ежедневие ...
      Пък и понито с двуколката, дето ги искаше Бони. Щом веднъж нещо влезеше в главата й, човек не можеше да го избие дори със закон. ... Тя искаше пони с двуколка. Тъг нямаше пари да й ги купи. Всичките му пари отидоха по екстравагантната сватба, за която Бони настояваше. Това, което взе назаем или получи като кредит от големия магазин в Уилгатаун, беше вложено в земята.
     ...Бони си имаше своите странности. Умееше доста добре да драматизира идеите си, като играеше главна роля в тези драматизации. Понякога ще направи светкавично нападение срещу вечното безредие, което цареше в къщата на Трелоърови. Ще оправи леглата и ще измие съдовете веднага срещу закуска, ще се развихри да чисти, ще изхвърля боклуци в движение, ще нажули лицето на бебето с мокра кърпа до червено и накрая ще се настани на верандата с журнал в ръка. Олицетворение на „добрата домакиня”. Друг пък, като се зарази от някоя жена, цял ден ще налива детето с някаква отвара за прочистване на кръвта, три-четири дни наред. Това бе образът на „майчината грижовност”. Що се отнася до разходките с понито и двуколката, ще искаше да се представи в ролята на „дамата от благородно потекло”.
     ...


Мери Гилмор – „Флора”
       Баща ми говореше няколко туземски диалекта, а един владееше отлично. ... Спомням си, че казваше нещо, което никога преди това не бях чувала, а именно че при бързото изтребване на туземците, преди да се породи някакъв интерес към тях, естественото богатство и поезия на аборигенските езици, създадени от обичаите и практиката изчезнали, а останал само голият скелет на структурата и ограничен речников състав. ... Към това би могло да се прибави, че в резултат на изтребването на по-старите мъже и жени, преди наследници на миналото, не само с неговите традиции, но и с езика на тези традиции, само по-малко образованите (в най-добрият смисъл на думата) останали, за да продължат наследеното от вековете. Освен това сигурно е, че вместо интелектуалци, способни да развиват идеи и да ги обясняват дори на белият човек, цялата им енергия трябвало да се насочи към проблема за спасението от смъртта и непосредствените нужди на просъществуването. Туземците се намирали горе-долу в същото положение, в което би се намирал Сидней, ако неговият университет, библиотека, колежи и училища бяха разрушени. Защото очевидно е, че там където няма писменост, тоест няма литература изразена с помощта на знаците, а изтреблението на хора е толкова голямо, че племената устна приемственост практически е сведена до минимум, всичко освен скелета на езика заедно с непреводимото богатство от живи знания, родени от случая, неизбежно се губи. Веднъж изгубено, няма кой да го поеме и продължи. Аборигените не са имало Розетски камък, нито паметници, които да ни разкажат тяхната история или да й дадат цялостно тълкуване. ... Женските и момински имена например почти винаги били свързани с красивото, нежното, женственото; докато мъжките били свързани със силното, смелото, бързото, с ловното умение и т.н. ... Моето детско име, дадено ми от туземците, означаваше „Малкото нежно цвете”. Името на моята бавачка (тъй като майка ми не можеше да овладее езика, я наричаше Хлоя) означаваше „Тя има яркостта на звезда”; или както баща ми го видоизмени – „Тя има яркостта на звезда или звездоподобна”. Той казваше, че това отговаря на нашето име „Стела”. Флора беше една от трите жени, която се грижеше за домакинството ни. Името й на местен език означаваше „Тя е красива като букет цветя”. И поради това майка ми я нарече Флора.
    ...
     Майка ми не хареса мъжа и жената и показа как трябва д бъдат нарисувани по нашия начин. Аборигените презрително казаха, че тези фигури не са мъже и жени, а само дрехи. А дрехите не могат да бъдат хора.
     След това, заради мен, жените започнаха да имитират птици. Те привлякоха на дърветата кукабарите, враните свраките и птиците пиуи, а от храстите около нас започнаха да пърхат по-малки птици.
    ...
     Повече никога не видях Флора, защото скоро от Сидней дойде тайно неофициално разрешение за „изтребление”. От този момент аборигените станаха бежанци.

Послепис:
Още няколко любопитни човешки книги, които прочетох през последните години:

Из Чудомир, трети том. Спомени, пътеписи, статии и бележки. Част първа.

Сборника „Старецът и морето” и романа „Фиеста” от Ърнест Хемингуей

Из "Повести на Белкин" и "Дама пика" от Александър Сергеевич Пушкин

Из Избрани произведения за деца и юноши от Елин Пелин

„Камъче в небето” – автор Айзък Азимов

Из сборника разкази „Шумки от габър” на Николай Хайтов

Книгата „Чучулигата” от Решат Нури Гюнтекин – историята на едно различно момиче

Из „Дневникът на един геолог” от Дончо Цончев – „Човек може да си почива само когато е уморен.”

Дончо Цончев и неговите живи разкази

Из романа „Прогнозата” от Дончо Цончев

За романа „Обитаемият остров” от Аркадий и Борис Стругацки

"Понеделник започва в събота" – автори Аркадий и Борис Стругацки

„Трудно е да бъдеш бог” от Аркадий и Борис Стругацки

Романа „Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес” – от Антон Дончев

„Сказание за времето на Самуила” от Антон Дончев

„Трите живота на Кракра”, дял I-ви – от Антон Дончев

Моята среща с романите на Урсула Ле Гуин

Из поредица „Галактика”, книга 61 – „Белият гущер”, автор Павел Вежинов

Басните на Езоп. За басните и удоволствието от четенето.

Апропо, о „Апропо”

За фантастиката, и за романа „Войната на ъплифта” от Дейвид Брин

23 април - Международният ден на книгата и още нещо

За Жул Верн и книгите му „Капитан Немо”, „Две години ваканция” и „Децата на капитан Грант”

Вечният град – автор Александър Проханов

За книгата „Климати” – от Андре Мороа

„Скици с въглен”, „Стария слуга”, „Ханя” – новели от Хенрик Сенкевич, книжка номер 9 от поредица „Панорама”, издателство „Народна култура” 1974 г.

За книгата „Малкият принц”

„Гора” - автор Рабиндранат Тагор

Удивителна книга – „Земята на Коперник”, автор Михаил Рушинек

Книгата „Джон Ф. Кенеди – мисли, речи & анекдоти”

+

Из карикатурите на Херлуф Бидструп

Психологически тест:-)

Гатанките на баба