Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
03.03.2011 22:04 - 3 март в бащината къща
Автор: goran Категория: Лични дневници   
Прочетен: 6069 Коментари: 12 Гласове:
26

Последна промяна: 03.04.2012 20:54

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
    Втори март вечерта, пътуваме, трима младиулисани, слисани, на моменти дори сащисани. Носим по една камара грижи в главите си и спорим разпалено – кога на ум със себе си, кога на глас с другите.
    Препускаме, подминаваме премеждия и срещи, като бърз влак малка гара –  разписанието ни зове и не ни позволява да спираме.
    ...
    Прибрахме се.:-)
    Отварям вратата и влизам у дома, в бащината къща – посреща ме пуста, студена и притихнала.
    Виждаме се. Тя ми се усмихва ласкаво и ми прошепва: „Нищо. Тук съм. Не се гаси туй що не гасне. Запали огнището, а аз ще те стопля и ще бдя над теб. Обади се на приятели, оживи се, отпусни се, у дома си.”
    ...
    Изпращам приятелите до прага, оставам сам със себе си.
Нагласям будилника и взимам токущо дареното ми четиво в ръка. Прочитам първите редове и чувам гласа на дома да ми нашепва: „Има време за четене –  утре през деня. Сега ти е нужна почивка, заспивай – аз ще бдя над теб.”
   ...
     Събуждам се броени мигове преди будилника да зазвъни.
     Сънен съм, но се чувствам по-бодър от преди. Протягам се – добре ми е. Спах непробудно цяла нощ, без звуци, сънища и мисли – пълен релакс.
     Будилникът пиюка тихо, кротко, а домът нашепва: „Ставай, ставай! Каза, че имаш работа за вършене.”
     Ставам и започвам да си стягам багажа, а бащината къща грижовно ми помага – от всяко кюшенце изкача търсената дрешка, музичка или книжка. Багажът ми е готов точно навреме – осем часа е, ще имам време да отида до край града, на гости на татко, баба, дядо.
     Навън е снежно бяло и светло – жива феерия. В началото чувам стъпките си по снега, после се забързвам, любувайки се на чистотата и ранобудните хора по пътя.
     Напред по улицата комшийка чисти снега пред тяхната къща, по-нататък възрастна жена премита снежинките под навеса, в края на улицата млад мъж изнася наръч дърва.
   ...
     „Хруп, хруп" – как тихо е тук, пее снегът заедно с обувките ми.
     Бързам, а мислите ми препускат напред. – Съзнанието ми се изчиства и вижда отминалото денонощие и семейния дом.
     Виждам бащината ми къща, оставена от нас сам сама през зимата. Виждам я как зъзне без да се оплаква – бди. Пази хиляди думи, дихания и спомени от днес за бъдещето, за мига, когато вече порасналият син на свой ред стане баща и каже: „Ела, качи се на гърба ми, да те пренеса в бъдещето на моите деца – да ги учиш, пазиш и закриляш, когато мен вече няма да ме има.”
    След тези мои думи, картината започва да избледнява и на нейно място в съзнанието ми бавно изплуват думите:
     „Започваш да се учиш и разбираш – дерзай! Когато си готов, ще ни вдигнеш и понесеш на там, на където решиш, а ние ще продължим да те закриляме. Помни не се гаси туй що не гасне! Ако в пристъп на лудост сам не разрушиш дома на баща си и дедите си, ще го има навеки. Никой друг не може да го погуби, защото той не е от тухли, а от чиста енергия.”     
     Кой ми прошепна тези думи? Вътрешният ми глас, духът на баща ми и дедите ми или учителят живот? – Не знам, но усещам – за добро е и за кураж.
   ...
     Прибрах се точно на време, за да чуя по телевизията гордата песен и думи на мъж с гайда и на една стрина, и двамата родом от село Смилян в Родопите. Разказват и пеят за това как се веселят и посрещат в празник и за това как градят домовете си в делник.
     Разговорът течеше на открито, на поляната над селото – снегът вали, гайдара свири ли свири, а под тях пълно село с къщи на по три ката – на първия кат живеят старите, на втория кат – родителите, на третия – младите.
     Мъжът свири, а родопчанката разказва – как живеят заедно, да си помагат и да се грижат едни за други от как свят светува и как животът нелек се отплаща за труда им с дълголетие и челяд:  „Хиляда и осемстотин българи живеем в село – стари и млади наедно.” А изумените репортери повтарят „Хиляда и осемстотин българи. Та днес в много от малките градчета има по-малко хора.”
     За жалост не можах да чуя целя разговор – трябваше да изключа телевизорът, да хапна последните два залъка от закуската и да тръгвам ... да търся пътя и щастието си в живота.
   ...
     Ето го автобусът. Не ми се качва, 3 март е – ден на празник и радост. Приятелите ми повечето се прибраха. На площада ще има и тържество – докато ходих към автогарата, видях 4-5 групи младежи да бързат към центъра.
     Градът ще празнува, а аз сигурно ще пътувам сам в автобуса – не ми се качва, само да не бях на работа.
   ...
     Я кой е това? – Една от съученичките ми с нейното вече пораснало момченце – истински мъж. Чувам се да казвам:
     „ Привет! Много ми е драго да ви видя. Къде сте тръгнали в това снежно време и насред празника?”
     „ Взех малкия и се прибираме в София да сме заедно цялото семейство:-)” – пее моята съученичка. А малкият ухилен от ухо до ухо изписва думите „МАЙКА  И  ТАТКО” с маратонката си в снега пред него. После добави гордо думата „АЗ” отпреде и започна да цели със сняг майка си.
     Гледам ту малчугана, ту надписа, ту гордата му майка и мигам на парцали – истинска приказка.
     А майката пее:
     „ Утре ще отидем на Витоша.:-)”
     „ Горе сигурно е приказно, но иска и екипировка”
– казвам аз улисано.
     „ Ей! Ама ние няма да се качваме по върховете. Ще спрем още в подножието. Да се порадваме на планината и снега, да се повеселим и понамокрим и се прибираме.:-)”
      „ Много хубаво звучи – истински празник.:-)” – се чувам да казвам отново, докато гледам как малкият мъж гордо улучва майка си с пухкава снежна топка.
   ...
     Хубавото на изненадите е, че те винаги изкачат на големи групи – и лошите, но най-вече добрите. Вече ще се качвам в автобуса и виждам, че към рейса бърза и една добра позната от университета, а на няколко крачки зад нея се задава и един от татковите приятели.
   ...
     Колежката от университета отиваше на гости на приятелка в китното село, в близост до градчето ни, но все пак успяхме да разменим няколко приказки, актуални координати и да се закичим с мартеници.
   ...
     Тя слезе в селото и аз отидох да видя приятеля на татко.
     Разговорихме се надълго и нашироко, особено аз – нали все се впечатлявам, философствам и обяснявам. Той също както татко преди ме слуша, кима и от време на време допълва или пояснява моите наивни думи. Говори тихо, спокойно, живо – с думи истински и мъжки. Говори и за десет месечния си внук и цял светва. И така до София.
     Слизаме заедно на автогарата и тръгваме към метрото.
     Вървим, а в главата ми нахлуват на вълни мисли, впечатления и емоции.
     Трябва да мине доста време, за да осъзная, че улисан в себе си, пропускам най-важното от случващото се. Едва в този момент виждам разклатеното здраве на татковия приятел. Разбира се, той не говори за това – не защото ме изпитва, а защото не иска да го казва. Закриля децата си и нас – техните приятели, иска да мислим за бъдещето си и за нашите деца, тъй както той мисли за нас.
      Татковият приятел носеше една лека чанта в ръка, но тя по моя вина се закачи и скъса – той е хвана под мишница и продължи. Исках да му помогна, но не ми позволи, вместо това пред входа на метрото ми каза: „Ти бързай напред, аз имам нужда от няколко минути почивка, а и после сме в различни посоки.”
      Разделихме се с пожелание за здраве и сполуки – в улисията, забравих да му дам мартеници за него и семейството му. Усетих се чак като излязох от метрото. Мъчно ми е, не искам да съм така расеян.
    ...
      По пътя за квартирата в главата ми започнаха да изкачат картини, които ме подканят да ги запиша, но едва тук, пишейки тези редове, видях ясно бащината къща на раменете на татковия приятел. И как той я носи безмълвно, за да я дари на децата си, защото е баща.

      Преди да се разделим той ми каза:
      „Отивам първо при малкия /при внучето/, защото то иска да бъде видяно и чуто, а е твърде малко – не може само да се обади по телефона. И дъщеря ми има нужда от помощ. А синът той е голям, ще се справи, а каквото го вълнува може да го обсъдим и по телефона.”

     И така – живот глупешки, живот човешки – живот.
     Празник е
3 март 2011 г. Само да сме здрави – другото ще го съградим.
     Честит празник на всички милеещи род и родина – поздравете се с песен, по свой избор.


Послепис 5 март 2011 г. преди малко по интернет гледах предаването „Малки истории”, а завчера гледах „БНТ-такси” и предаването „България днес” Понякога си струва човек да гледа телевизия рядко, но има и такива предавания.


Послепис 2:
Още няколко теми от родната ни действителност, които продължават да ме вълнуват:

Антарктида и един детски спомен

Пътен дневник: „С чужденци из България” – автор Облачето

Старите хора и младежта

Родови сънища

Из „Предречено от Пагане” от Вера Мутафчиева


Из Чудомир, трети том. Спомени, пътеписи, статии и бележки. Част първа.

Валери Петров, Стихотворения, том първи, Издателска къща „Христо Ботев”, София 1994г.

РЕЗИТБА

Избирам българското

Бразилия, Дилма Русеф и България

За циганите и за "срещата ми" с едно циганско семейство в автобуса


Има лекарска грешка в случая със смъртта на Гергана Илиева - копирано от Мартито. На къде вървим, на къде отиваме? - питам аз


Гатанките на баба

Български думи с позабравено любопитно или нарицателно значение

Психологически тест:-)

Спортисти победители

Мечти:-) - Да мечтаем:-)













Гласувай:
26



Следващ постинг
Предишен постинг

1. mileidi46 - !!!
03.03.2011 22:12
Istinski po 4ove6ki prejivqno!!..Pozdravi!!
Mnogo me vpe4atli s tozi razkaz!!
цитирай
2. goran - Впечатляваме се от случките, които ни вълнуват и касаят
03.03.2011 22:18
Leidi,
Благодаря за топлите, поощряващи думи:-)
цитирай
3. holi - Много силно
03.03.2011 22:19
Много силно послание, поздрави!
цитирай
4. goran - Благодаря Холи:-) – благодаря за високата оценка, за поощряващите думи
03.03.2011 22:26
Заслугите са на живият живот, който подреди картините пред очите ми
цитирай
5. vandela007 - Почувствах се най-близката ти п...
04.03.2011 08:27
Почувствах се най-близката ти приятелка - така си го разказал!
Благодаря за доверието и споделянето.
Поздрав от мен и хубав ден!
цитирай
6. goran - Vandela, децата на България сме едно голямо семейство.:-)
05.03.2011 11:03
Vandela, и аз те поздравявам и ти пожелавам ведри мартенски дни:-)

Благодаря за топлите, поощряващи думи:-) – голяма радост и чест е да чуя такива думи за работата си.
цитирай
7. monaliza121 - Поздрав, Горан, за споделените ...
05.03.2011 16:24
Поздрав, Горан, за споделените картини!
Хубав разказ, пораждащ размисъл за ценните неща в живота.
цитирай
8. goran - Привет Monaliza, благодаря за позитивните думи.:-)
05.03.2011 17:28
Много се радвам - голяма чест е за мен, че написаното от мен е с нещо потребно. Заслугите са на живота и щастливите срещи с които ме дари, за празника.:-)
цитирай
9. razkazvachka - Поздравления и от мен!
05.03.2011 19:42
Чисто и хубаво звучиш!
цитирай
10. goran - От времето е – иде пролет, време на пречистване и подем.:-)
05.03.2011 20:11
Разказвачка, благодаря за щедрата оценка.:-)
Да ти се връщат благите думи с повече усмивки и радост:-)
цитирай
11. zvezdichka - Драго ми
11.03.2011 13:45
беше да те прочета и да бъда мислено с теб и твоите мисли и вълнения!
Поздрави!
цитирай
12. goran - Цанка, благодаря за топлите, позитивни думи
11.03.2011 22:42
Драго ми е творбите ми да бъдат четени, обсъждани, споделяни.;-)

Цанка,
Благодаря – за мен е радост и чест да си ми на гости
Желая ти повече топли и плодотворни мартенски дни

Горан
цитирай
Търсене