За този блог
Гласове: 13374
Блогрол
1. СВОБОДАТА
2. Национална Художествена Галерия
3. Национална Галерия за Чуждестранно Изкуство
4. Ски курорти в България
5. С цвят на пшеница
6. Диоген
7. Пътен дневник: „С чужденци из България” – автор Магаренцето
8. Първи впечатления от последно прочетеното
9. Следпразнично :) :) :)
10. Четива
11. "Бетонни градини"
12. Коментари и постинг, които си струва да прочетете
13. Тази година непременно! - от Кас и Времето за малкия Тони
14. До кога?
15. Пернати жители на Антарктида
16. Зодиакална статистика в blog.bg
17. Меддд - едно гърненце, второ гърненце, Пух Мечо:)
18. За зодиакалните знаци с :-)
19. Откъде е взел Каин жена си?
20. Граматика
21. Лисабонският договор
2. Национална Художествена Галерия
3. Национална Галерия за Чуждестранно Изкуство
4. Ски курорти в България
5. С цвят на пшеница
6. Диоген
7. Пътен дневник: „С чужденци из България” – автор Магаренцето
8. Първи впечатления от последно прочетеното
9. Следпразнично :) :) :)
10. Четива
11. "Бетонни градини"
12. Коментари и постинг, които си струва да прочетете
13. Тази година непременно! - от Кас и Времето за малкия Тони
14. До кога?
15. Пернати жители на Антарктида
16. Зодиакална статистика в blog.bg
17. Меддд - едно гърненце, второ гърненце, Пух Мечо:)
18. За зодиакалните знаци с :-)
19. Откъде е взел Каин жена си?
20. Граматика
21. Лисабонският договор
Постинг
03.03.2011 22:04 -
3 март в бащината къща
Автор: goran
Категория: Лични дневници
Прочетен: 6206 Коментари: 12 Гласове:
Последна промяна: 03.04.2012 20:54
Прочетен: 6206 Коментари: 12 Гласове:
26
Последна промяна: 03.04.2012 20:54
Втори март вечерта, пътуваме, трима млади – улисани, слисани, на моменти дори сащисани. Носим по една камара грижи в главите си и спорим разпалено – кога на ум със себе си, кога на глас с другите.
Препускаме, подминаваме премеждия и срещи, като бърз влак малка гара – разписанието ни зове и не ни позволява да спираме.
...
Прибрахме се.:-)
Отварям вратата и влизам у дома, в бащината къща – посреща ме пуста, студена и притихнала.
Виждаме се. Тя ми се усмихва ласкаво и ми прошепва: „Нищо. Тук съм. Не се гаси туй що не гасне. Запали огнището, а аз ще те стопля и ще бдя над теб. Обади се на приятели, оживи се, отпусни се, у дома си.”
...
Изпращам приятелите до прага, оставам сам със себе си.
Нагласям будилника и взимам токущо дареното ми четиво в ръка. Прочитам първите редове и чувам гласа на дома да ми нашепва: „Има време за четене – утре през деня. Сега ти е нужна почивка, заспивай – аз ще бдя над теб.”
...
Събуждам се броени мигове преди будилника да зазвъни.
Сънен съм, но се чувствам по-бодър от преди. Протягам се – добре ми е. Спах непробудно цяла нощ, без звуци, сънища и мисли – пълен релакс.
Будилникът пиюка тихо, кротко, а домът нашепва: „Ставай, ставай! – Каза, че имаш работа за вършене.”
Ставам и започвам да си стягам багажа, а бащината къща грижовно ми помага – от всяко кюшенце изкача търсената дрешка, музичка или книжка. Багажът ми е готов точно навреме – осем часа е, ще имам време да отида до край града, на гости на татко, баба, дядо.
Навън е снежно бяло и светло – жива феерия. В началото чувам стъпките си по снега, после се забързвам, любувайки се на чистотата и ранобудните хора по пътя.
Напред по улицата комшийка чисти снега пред тяхната къща, по-нататък възрастна жена премита снежинките под навеса, в края на улицата млад мъж изнася наръч дърва.
...
„Хруп, хруп" – как тихо е тук, пее снегът заедно с обувките ми.
Бързам, а мислите ми препускат напред. – Съзнанието ми се изчиства и вижда отминалото денонощие и семейния дом.
Виждам бащината ми къща, оставена от нас сам сама през зимата. Виждам я как зъзне без да се оплаква – бди. Пази хиляди думи, дихания и спомени от днес за бъдещето, за мига, когато вече порасналият син на свой ред стане баща и каже: „Ела, качи се на гърба ми, да те пренеса в бъдещето на моите деца – да ги учиш, пазиш и закриляш, когато мен вече няма да ме има.”
След тези мои думи, картината започва да избледнява и на нейно място в съзнанието ми бавно изплуват думите:
„Започваш да се учиш и разбираш – дерзай! Когато си готов, ще ни вдигнеш и понесеш на там, на където решиш, а ние ще продължим да те закриляме. Помни – не се гаси туй що не гасне! Ако в пристъп на лудост сам не разрушиш дома на баща си и дедите си, ще го има навеки. Никой друг не може да го погуби, защото той не е от тухли, а от чиста енергия.”
Кой ми прошепна тези думи? Вътрешният ми глас, духът на баща ми и дедите ми или учителят живот? – Не знам, но усещам – за добро е и за кураж.
...
Прибрах се точно на време, за да чуя по телевизията гордата песен и думи на мъж с гайда и на една стрина, и двамата родом от село Смилян в Родопите. Разказват и пеят за това как се веселят и посрещат в празник и за това как градят домовете си в делник.
Разговорът течеше на открито, на поляната над селото – снегът вали, гайдара свири ли свири, а под тях пълно село с къщи на по три ката – на първия кат живеят старите, на втория кат – родителите, на третия – младите.
Мъжът свири, а родопчанката разказва – как живеят заедно, да си помагат и да се грижат едни за други от как свят светува и как животът нелек се отплаща за труда им с дълголетие и челяд: „Хиляда и осемстотин българи живеем в село – стари и млади наедно.” А изумените репортери повтарят „Хиляда и осемстотин българи. Та днес в много от малките градчета има по-малко хора.”
За жалост не можах да чуя целя разговор – трябваше да изключа телевизорът, да хапна последните два залъка от закуската и да тръгвам ... да търся пътя и щастието си в живота.
...
Ето го автобусът. Не ми се качва, 3 март е – ден на празник и радост. Приятелите ми повечето се прибраха. На площада ще има и тържество – докато ходих към автогарата, видях 4-5 групи младежи да бързат към центъра.
Градът ще празнува, а аз сигурно ще пътувам сам в автобуса – не ми се качва, само да не бях на работа.
...
Я кой е това? – Една от съученичките ми с нейното вече пораснало момченце – истински мъж. Чувам се да казвам:
„ Привет! Много ми е драго да ви видя. Къде сте тръгнали в това снежно време и насред празника?”
„ Взех малкия и се прибираме в София да сме заедно цялото семейство:-)” – пее моята съученичка. А малкият ухилен от ухо до ухо изписва думите „МАЙКА И ТАТКО” с маратонката си в снега пред него. После добави гордо думата „АЗ” отпреде и започна да цели със сняг майка си.
Гледам ту малчугана, ту надписа, ту гордата му майка и мигам на парцали – истинска приказка.
А майката пее:
„ Утре ще отидем на Витоша.:-)”
„ Горе сигурно е приказно, но иска и екипировка” – казвам аз улисано.
„ Ей! Ама ние няма да се качваме по върховете. Ще спрем още в подножието. Да се порадваме на планината и снега, да се повеселим и понамокрим и се прибираме.:-)”
„ Много хубаво звучи – истински празник.:-)” – се чувам да казвам отново, докато гледам как малкият мъж гордо улучва майка си с пухкава снежна топка.
...
Хубавото на изненадите е, че те винаги изкачат на големи групи – и лошите, но най-вече добрите. Вече ще се качвам в автобуса и виждам, че към рейса бърза и една добра позната от университета, а на няколко крачки зад нея се задава и един от татковите приятели.
...
Колежката от университета отиваше на гости на приятелка в китното село, в близост до градчето ни, но все пак успяхме да разменим няколко приказки, актуални координати и да се закичим с мартеници.
...
Тя слезе в селото и аз отидох да видя приятеля на татко.
Разговорихме се надълго и нашироко, особено аз – нали все се впечатлявам, философствам и обяснявам. Той също както татко преди ме слуша, кима и от време на време допълва или пояснява моите наивни думи. Говори тихо, спокойно, живо – с думи истински и мъжки. Говори и за десет месечния си внук и цял светва. И така до София.
Слизаме заедно на автогарата и тръгваме към метрото.
Вървим, а в главата ми нахлуват на вълни мисли, впечатления и емоции.
Трябва да мине доста време, за да осъзная, че улисан в себе си, пропускам най-важното от случващото се. Едва в този момент виждам разклатеното здраве на татковия приятел. Разбира се, той не говори за това – не защото ме изпитва, а защото не иска да го казва. Закриля децата си и нас – техните приятели, иска да мислим за бъдещето си и за нашите деца, тъй както той мисли за нас.
Татковият приятел носеше една лека чанта в ръка, но тя по моя вина се закачи и скъса – той е хвана под мишница и продължи. Исках да му помогна, но не ми позволи, вместо това пред входа на метрото ми каза: „Ти бързай напред, аз имам нужда от няколко минути почивка, а и после сме в различни посоки.”
Разделихме се с пожелание за здраве и сполуки – в улисията, забравих да му дам мартеници за него и семейството му. Усетих се чак като излязох от метрото. Мъчно ми е, не искам да съм така расеян.
...
По пътя за квартирата в главата ми започнаха да изкачат картини, които ме подканят да ги запиша, но едва тук, пишейки тези редове, видях ясно бащината къща на раменете на татковия приятел. И как той я носи безмълвно, за да я дари на децата си, защото е баща.
Преди да се разделим той ми каза:
„Отивам първо при малкия /при внучето/, защото то иска да бъде видяно и чуто, а е твърде малко – не може само да се обади по телефона. И дъщеря ми има нужда от помощ. А синът – той е голям, ще се справи, а каквото го вълнува може да го обсъдим и по телефона.”
И така – живот глупешки, живот човешки – живот.
Празник е – 3 март 2011 г. Само да сме здрави – другото ще го съградим.
Честит празник на всички милеещи род и родина – поздравете се с песен, по свой избор.
Послепис 5 март 2011 г. – преди малко по интернет гледах предаването „Малки истории”, а завчера гледах „БНТ-такси” и предаването „България днес” Понякога си струва човек да гледа телевизия – рядко, но има и такива предавания.
Послепис 2:
Още няколко теми от родната ни действителност, които продължават да ме вълнуват:
Антарктида и един детски спомен
Пътен дневник: „С чужденци из България” – автор Облачето
Старите хора и младежта
Родови сънища
Из „Предречено от Пагане” от Вера Мутафчиева
Из Чудомир, трети том. Спомени, пътеписи, статии и бележки. Част първа.
Валери Петров, Стихотворения, том първи, Издателска къща „Христо Ботев”, София 1994г.
РЕЗИТБА
Избирам българското
Бразилия, Дилма Русеф и България
За циганите и за "срещата ми" с едно циганско семейство в автобуса
Има лекарска грешка в случая със смъртта на Гергана Илиева - копирано от Мартито. На къде вървим, на къде отиваме? - питам аз
Гатанките на баба
Български думи с позабравено любопитно или нарицателно значение
Психологически тест:-)
Спортисти победители
Мечти:-) - Да мечтаем:-)
Препускаме, подминаваме премеждия и срещи, като бърз влак малка гара – разписанието ни зове и не ни позволява да спираме.
...
Прибрахме се.:-)
Отварям вратата и влизам у дома, в бащината къща – посреща ме пуста, студена и притихнала.
Виждаме се. Тя ми се усмихва ласкаво и ми прошепва: „Нищо. Тук съм. Не се гаси туй що не гасне. Запали огнището, а аз ще те стопля и ще бдя над теб. Обади се на приятели, оживи се, отпусни се, у дома си.”
...
Изпращам приятелите до прага, оставам сам със себе си.
Нагласям будилника и взимам токущо дареното ми четиво в ръка. Прочитам първите редове и чувам гласа на дома да ми нашепва: „Има време за четене – утре през деня. Сега ти е нужна почивка, заспивай – аз ще бдя над теб.”
...
Събуждам се броени мигове преди будилника да зазвъни.
Сънен съм, но се чувствам по-бодър от преди. Протягам се – добре ми е. Спах непробудно цяла нощ, без звуци, сънища и мисли – пълен релакс.
Будилникът пиюка тихо, кротко, а домът нашепва: „Ставай, ставай! – Каза, че имаш работа за вършене.”
Ставам и започвам да си стягам багажа, а бащината къща грижовно ми помага – от всяко кюшенце изкача търсената дрешка, музичка или книжка. Багажът ми е готов точно навреме – осем часа е, ще имам време да отида до край града, на гости на татко, баба, дядо.
Навън е снежно бяло и светло – жива феерия. В началото чувам стъпките си по снега, после се забързвам, любувайки се на чистотата и ранобудните хора по пътя.
Напред по улицата комшийка чисти снега пред тяхната къща, по-нататък възрастна жена премита снежинките под навеса, в края на улицата млад мъж изнася наръч дърва.
...
„Хруп, хруп" – как тихо е тук, пее снегът заедно с обувките ми.
Бързам, а мислите ми препускат напред. – Съзнанието ми се изчиства и вижда отминалото денонощие и семейния дом.
Виждам бащината ми къща, оставена от нас сам сама през зимата. Виждам я как зъзне без да се оплаква – бди. Пази хиляди думи, дихания и спомени от днес за бъдещето, за мига, когато вече порасналият син на свой ред стане баща и каже: „Ела, качи се на гърба ми, да те пренеса в бъдещето на моите деца – да ги учиш, пазиш и закриляш, когато мен вече няма да ме има.”
След тези мои думи, картината започва да избледнява и на нейно място в съзнанието ми бавно изплуват думите:
„Започваш да се учиш и разбираш – дерзай! Когато си готов, ще ни вдигнеш и понесеш на там, на където решиш, а ние ще продължим да те закриляме. Помни – не се гаси туй що не гасне! Ако в пристъп на лудост сам не разрушиш дома на баща си и дедите си, ще го има навеки. Никой друг не може да го погуби, защото той не е от тухли, а от чиста енергия.”
Кой ми прошепна тези думи? Вътрешният ми глас, духът на баща ми и дедите ми или учителят живот? – Не знам, но усещам – за добро е и за кураж.
...
Прибрах се точно на време, за да чуя по телевизията гордата песен и думи на мъж с гайда и на една стрина, и двамата родом от село Смилян в Родопите. Разказват и пеят за това как се веселят и посрещат в празник и за това как градят домовете си в делник.
Разговорът течеше на открито, на поляната над селото – снегът вали, гайдара свири ли свири, а под тях пълно село с къщи на по три ката – на първия кат живеят старите, на втория кат – родителите, на третия – младите.
Мъжът свири, а родопчанката разказва – как живеят заедно, да си помагат и да се грижат едни за други от как свят светува и как животът нелек се отплаща за труда им с дълголетие и челяд: „Хиляда и осемстотин българи живеем в село – стари и млади наедно.” А изумените репортери повтарят „Хиляда и осемстотин българи. Та днес в много от малките градчета има по-малко хора.”
За жалост не можах да чуя целя разговор – трябваше да изключа телевизорът, да хапна последните два залъка от закуската и да тръгвам ... да търся пътя и щастието си в живота.
...
Ето го автобусът. Не ми се качва, 3 март е – ден на празник и радост. Приятелите ми повечето се прибраха. На площада ще има и тържество – докато ходих към автогарата, видях 4-5 групи младежи да бързат към центъра.
Градът ще празнува, а аз сигурно ще пътувам сам в автобуса – не ми се качва, само да не бях на работа.
...
Я кой е това? – Една от съученичките ми с нейното вече пораснало момченце – истински мъж. Чувам се да казвам:
„ Привет! Много ми е драго да ви видя. Къде сте тръгнали в това снежно време и насред празника?”
„ Взех малкия и се прибираме в София да сме заедно цялото семейство:-)” – пее моята съученичка. А малкият ухилен от ухо до ухо изписва думите „МАЙКА И ТАТКО” с маратонката си в снега пред него. После добави гордо думата „АЗ” отпреде и започна да цели със сняг майка си.
Гледам ту малчугана, ту надписа, ту гордата му майка и мигам на парцали – истинска приказка.
А майката пее:
„ Утре ще отидем на Витоша.:-)”
„ Горе сигурно е приказно, но иска и екипировка” – казвам аз улисано.
„ Ей! Ама ние няма да се качваме по върховете. Ще спрем още в подножието. Да се порадваме на планината и снега, да се повеселим и понамокрим и се прибираме.:-)”
„ Много хубаво звучи – истински празник.:-)” – се чувам да казвам отново, докато гледам как малкият мъж гордо улучва майка си с пухкава снежна топка.
...
Хубавото на изненадите е, че те винаги изкачат на големи групи – и лошите, но най-вече добрите. Вече ще се качвам в автобуса и виждам, че към рейса бърза и една добра позната от университета, а на няколко крачки зад нея се задава и един от татковите приятели.
...
Колежката от университета отиваше на гости на приятелка в китното село, в близост до градчето ни, но все пак успяхме да разменим няколко приказки, актуални координати и да се закичим с мартеници.
...
Тя слезе в селото и аз отидох да видя приятеля на татко.
Разговорихме се надълго и нашироко, особено аз – нали все се впечатлявам, философствам и обяснявам. Той също както татко преди ме слуша, кима и от време на време допълва или пояснява моите наивни думи. Говори тихо, спокойно, живо – с думи истински и мъжки. Говори и за десет месечния си внук и цял светва. И така до София.
Слизаме заедно на автогарата и тръгваме към метрото.
Вървим, а в главата ми нахлуват на вълни мисли, впечатления и емоции.
Трябва да мине доста време, за да осъзная, че улисан в себе си, пропускам най-важното от случващото се. Едва в този момент виждам разклатеното здраве на татковия приятел. Разбира се, той не говори за това – не защото ме изпитва, а защото не иска да го казва. Закриля децата си и нас – техните приятели, иска да мислим за бъдещето си и за нашите деца, тъй както той мисли за нас.
Татковият приятел носеше една лека чанта в ръка, но тя по моя вина се закачи и скъса – той е хвана под мишница и продължи. Исках да му помогна, но не ми позволи, вместо това пред входа на метрото ми каза: „Ти бързай напред, аз имам нужда от няколко минути почивка, а и после сме в различни посоки.”
Разделихме се с пожелание за здраве и сполуки – в улисията, забравих да му дам мартеници за него и семейството му. Усетих се чак като излязох от метрото. Мъчно ми е, не искам да съм така расеян.
...
По пътя за квартирата в главата ми започнаха да изкачат картини, които ме подканят да ги запиша, но едва тук, пишейки тези редове, видях ясно бащината къща на раменете на татковия приятел. И как той я носи безмълвно, за да я дари на децата си, защото е баща.
Преди да се разделим той ми каза:
„Отивам първо при малкия /при внучето/, защото то иска да бъде видяно и чуто, а е твърде малко – не може само да се обади по телефона. И дъщеря ми има нужда от помощ. А синът – той е голям, ще се справи, а каквото го вълнува може да го обсъдим и по телефона.”
И така – живот глупешки, живот човешки – живот.
Празник е – 3 март 2011 г. Само да сме здрави – другото ще го съградим.
Честит празник на всички милеещи род и родина – поздравете се с песен, по свой избор.
Послепис 5 март 2011 г. – преди малко по интернет гледах предаването „Малки истории”, а завчера гледах „БНТ-такси” и предаването „България днес” Понякога си струва човек да гледа телевизия – рядко, но има и такива предавания.
Послепис 2:
Още няколко теми от родната ни действителност, които продължават да ме вълнуват:
Антарктида и един детски спомен
Пътен дневник: „С чужденци из България” – автор Облачето
Старите хора и младежта
Родови сънища
Из „Предречено от Пагане” от Вера Мутафчиева
Из Чудомир, трети том. Спомени, пътеписи, статии и бележки. Част първа.
Валери Петров, Стихотворения, том първи, Издателска къща „Христо Ботев”, София 1994г.
РЕЗИТБА
Избирам българското
Бразилия, Дилма Русеф и България
За циганите и за "срещата ми" с едно циганско семейство в автобуса
Има лекарска грешка в случая със смъртта на Гергана Илиева - копирано от Мартито. На къде вървим, на къде отиваме? - питам аз
Гатанките на баба
Български думи с позабравено любопитно или нарицателно значение
Психологически тест:-)
Спортисти победители
Мечти:-) - Да мечтаем:-)
Из „Предречено от Пагане” от Вера Мутафч...
Девети април 2012 г - РАВНОСМЕТКАТА от Л...
Поколение на СТОПАНИ, БУДИТЕЛИ и ПАЗИТЕЛ...
Девети април 2012 г - РАВНОСМЕТКАТА от Л...
Поколение на СТОПАНИ, БУДИТЕЛИ и ПАЗИТЕЛ...
Istinski po 4ove6ki prejivqno!!..Pozdravi!!
Mnogo me vpe4atli s tozi razkaz!!
цитирайMnogo me vpe4atli s tozi razkaz!!
Leidi,
Благодаря за топлите, поощряващи думи:-)
цитирайБлагодаря за топлите, поощряващи думи:-)
Много силно послание, поздрави!
цитирайЗаслугите са на живият живот, който подреди картините пред очите ми
цитирайПочувствах се най-близката ти приятелка - така си го разказал!
Благодаря за доверието и споделянето.
Поздрав от мен и хубав ден!
цитирайБлагодаря за доверието и споделянето.
Поздрав от мен и хубав ден!
Vandela, и аз те поздравявам и ти пожелавам ведри мартенски дни:-)
Благодаря за топлите, поощряващи думи:-) – голяма радост и чест е да чуя такива думи за работата си.
цитирайБлагодаря за топлите, поощряващи думи:-) – голяма радост и чест е да чуя такива думи за работата си.
Поздрав, Горан, за споделените картини!
Хубав разказ, пораждащ размисъл за ценните неща в живота.
цитирайХубав разказ, пораждащ размисъл за ценните неща в живота.
Много се радвам - голяма чест е за мен, че написаното от мен е с нещо потребно. Заслугите са на живота и щастливите срещи с които ме дари, за празника.:-)
цитирайЧисто и хубаво звучиш!
цитирайРазказвачка, благодаря за щедрата оценка.:-)
Да ти се връщат благите думи с повече усмивки и радост:-)
цитирайДа ти се връщат благите думи с повече усмивки и радост:-)
беше да те прочета и да бъда мислено с теб и твоите мисли и вълнения!
Поздрави!
цитирайПоздрави!
Драго ми е творбите ми да бъдат четени, обсъждани, споделяни.;-)
Цанка,
Благодаря – за мен е радост и чест да си ми на гости
Желая ти повече топли и плодотворни мартенски дни
Горан
цитирайЦанка,
Благодаря – за мен е радост и чест да си ми на гости
Желая ти повече топли и плодотворни мартенски дни
Горан
Търсене